Юни 2015

През последните два месеца „Грийнпийс“ – България и ЕС „За Земята“ посетиха Стара Загора и района на въгледобив в България. Целта на посещенията бяха да се запознаем от първа ръка с разрушителния ефект, който въглищната индустрия оказва върху здравето на хората и околната среда в региона. В следващите редове ви представяме кратките разкази на някои от участниците в тези пътувания – техните впечатления, мисли и емоции, породени от една социална и екологична катастрофа.

„ТЕЦ Марица изток 2“

*************

В примката на въглищата

Генади Кондарев, „За Земята”

Стара Загора е град, който поддържа добър жизнен стандарт. Относително добър стандарт си позволяват и хората в Нова Загора, Раднево и Гълъбово. Причината за този на пръв поглед завидно добър живот са най-големите работодатели в района – въглищните мини и топлоцентралите. Иронията е в това, че именно те са и причината за високата замърсеност на въздуха и високите нива на белодробни и дихателни заболявания в региона. Но никой не смее да хвърли петно върху тях. Нищо, че статистиката е обезпокоителна – белодробните заболявания в региона са много над средните за страната, а раковите заболявания са 8-13% над средните национални нива. За местните хора причините са навсякъде другаде, но не и в мините и централите – посочват се полигонът в Змеево, Баритната мина, прахолякът по пътищата, битовото отопление, транспортът. Може да е всичко, но не и ТЕЦ-овете. За тях се знае, че са там от над 50 години и никога не са били проблем. Хората не съзнават, че има разлика между това да си бил възрастен човек, когато централите са били построени и заработили, да си роден в тази среда, и още по лошо –  да си второ или трето поколение на подрастващ в тази среда. Никой не се интересува от формите на замърсяване, които централите предизвикват – достатъчно е, че имат инсталирани пречиствателни механизми. А да не говорим, че никой не подозира за токсичните пепели, които се образуват, за 270-те кг живак годишно отделени в околната среда, и за куп други форми на замърсяване, които подлежат на недостатъчни или на никакви форми на регулация.

Тъжна ми е примката, в която са хванати хората в региона, и в която те се самоубеждават, че щом въглищата ги хранят, последиците са приемливи. Тъжно е самоубеждаването, че на въглищата ще може да се разчита винаги, когато те всъщност си отиват и светът ще скъса със своята зависимост от тях в близките 20-30 години. Противно на вярванията и очакванията, нямаме много време, за да отлагаме да помислим какво ще трябва да бъде живота ни след края на въглищата...

**************

Пътуване из контрасти

Теодора Стоянова, „Грийнпийс“ – България

От месеци знаех за пътуването ни из района на Стара Загора, Гълъбово и Раднево, което беше неизменна част от въглищната ни кампания. Като координатор на кампанията силно вярвам, че за да мога открито да застана пред хората и да говоря за здравните и екологични щети, които добивът и изгарянето на въглища причиняват на хората и околната среда, трябва да съм го видяла и преживяла лично. Дори всички научни изследвания, доказателства и добре обосновани аргументи нямат тази тежест, когато не са подпечатани с лични впечатления и преживявания. Прекарахме интензивни и наситени с емоции два дни в района на българския „Мордор“ (както иронично наричаме района на източномаришкия енергиен басейн), които ясно илюстрираха екологичното унищожение и социално успиване в района. За тях се знае, но малко се говори.

Ако трябва да използвам една дума, която да обобщи преживяното в тези два дни, то тя е контраст. Контраст между събуждащата се природа – жълто, зелено, синьо, и 100-те нюанса на черното, сивото, кафявото в унищожената земя. Контраст между равното, спокойно поле и издълбаните тераси земя и пръст. Контраст между неспирния поток автомобили, автобуси и тежкотоварни камиони към и от мините и ТЕЦ-овете и обезлюдените, пусти и замиращи села около пътя. Контраст между нашия дух и оптимизъм и душевната пустота и безнадеждност, която се усеща навсякъде в „Мордор“. Контраст между желанията на хората и действията на държавата. Контраст, който е навсякъде.

**************

Промяна на правата линия

Габриела Петкова, „Грийнпийс“ - България

Вълнувам се за предстоящите два дни на път и се опитвам да ги визуализирам. Тръгвам с нагласата да срещна по пътя си добри хора, вдъхновени, изпълнени с идеи. Хора, открити към бъдещето.

Почти 12:00 ч. е и вече съм в Нова Загора, където предстои първата ни среща с местни хора, сблъскали се с това да живеят в район, където въглищата са господар. Обядът ни с местни хора ме провокира да се замисля за ежедневието. За правата линия, към която човек има способността да привиква, когато се радва на спокоен, задоволен живот. Със стерилността на един свят, който човек създава, когато не приема малките изненади и новости в живота. Благодарна съм на хората, които срещнахме там и техните истории. Истории за това как се чувстваш, когато всички около теб живеят на правата линия, а ти не успяваш да се примириш със създадения наоколо балон.

Отправяме се към Стара Загора. По пътя все така имах приятното усещане, че ще срещнем активни хора, които не се страхуват да мечтаят и да действат. Така и се случи. Всъщност бих казала, че на всяка една стъпка от пътешествието срещахме добри примери. Предстои ни да станем свидетели на екологичната и социална катастрофа, която наричаме „Мордор“ - районът на ТЕЦ-овете и мините в източномаришкия басейн. Мащабът на това, което очаквах да видя ме смаза (държа да отбележа, че не успях да видя картинката в цялост и същина). Разкриват се прекрасни живописни пейзажи и безкраен простор. С навлизането в „Мордор“ все по-често виждаме огромните багери в далечината. Все по-често се сблъскваме с издраните от тях земи. Отбиваме колата и слизам. Примижавам очи и усещам контраста между изпълнената с живот земя и сиво-кафявите пластове изровена пръст. Открива се един лунен пейзаж, чужд на сетивата и душата ми. Пейзаж, пред който онемявам и се превръщам в прашинка.

Пътуването ни завършва в Гълъбово, където още на входа на града ни посрещат пушещите комини и пепелината от „Брикел“. Представих си индустриалната революция в Англия. Подобни кадри съм виждала в учебниците по история. Уви, три века по-късно мога да вляза в капсулата на времето и да преживея тази история. Вятърът забуча и покри града с пепелина.

На връщане от „Мордор“ съм изпълнена с противоречиви чувства. От една страна се мъча да проумея мащаба на социалната, икономическата и екологична катастрофа, а от друга се чувствам безкрайно провокирана да мечтая и да действам за промяна в правата линия.

**************

Дефицит на свобода

Асен Ненов, еколог

Шокиращо е натрапчивото усещане, че свободата в съвременна България не е еднаква и достъпна за всички граждани на републиката. Вместо това, в редица селища от област Стара Загора се наблюдава географски лавираща свобода и се долавя демократичен дефицит. Белезите на неизчезващия тоталитарен контрол не се изчерпват само с липсата на свобода в миньорските градове и села.

Повишената заболеваемост на деца и възрастни, несвързани с мините, причинена от димните газове и пъргавите облаци прах от насипищата, е тежко семейно бреме за голяма част от хората около Стара Загора. Дефинирането на „старозагорска кашлица“ от лекари в района пък е сигнал, който трябва да се дискутира живо в обществото.

Неприемлив е фактът, че старата орда на изкопаемите горива е впрегнала толкова сложен метод на индиректни социални взаимодействия и въздействия, тъй че въглищарите да са поставени в зависимост от нас, пожелалите енергия.

Зависимостта на въглищарите/рудничарите от консумацията на електрическа енергия е толкова силна, че социално приемливото ниво на параноя в района на маришкия басейн е чувствително завишено, поради риска от спиране на добива – повишената наблюдателност; мнителните погледи; разпитването като начин за комуникация; обвиненията в лъжа от случайни хора на улицата; и др. Това от своя страна е гаранция за по-ниско качество на живот, повече несвобода и още повече зависимост от замърсяващите изкопаеми горива.

*************

Долината на мълчанието и индустриалния туризъм

Йордан Георгиев, „Грийнпийс“ – България

Тръгвам на обиколка из района на въглищните мини и ТЕЦ-ове. Моят интерес е към възможностите за индустриален туризъм. Едва ли някой в България е чувал за индустриален туризъм. Тук екологичен туризъм няма, камо ли пък индустриален. Смълчани са хората от Раднево, Гълъбово и селата от района. Смълчани, защото работа няма. Има само в ТЕЦ-овете и мините. Друга алтернатива няма. Нямаш право на глас, нямаш право на избор. Най-добре го знаят хората, които биват изселвани от селата в района на рудниците. За да може огромният багер да дойде и да изкопае въглищата изпод тяхната родна къща. Вместо да дойде предприемачът с новите технологии и да инсталира един слънчев панел на покрива на тази къща. Или държавата да стимулира и подпомогне земеделците от района за био земеделие или овцевъдство.

Иначе за индустриален туризъм районът е златен. Рудници, огромни багери, ТЕЦ-ове, комини, товарни влакове, язовири с тежки метали… Но предприемачи няма. Мислещите, иновативни и смели хора са далеч. Има само смълчани хора.

*************

Дали търпението е висш добродетел?

Любомира Райкова, доброволец

Събота сутрин, чудесно време за разходка и то с много приятни и позитивни хора. Дестинация - разходка  до „Мини Марица-изток“. Маршрутът ни минава през Раднево, ТЕЦ „Марица Изток 2“,  с. Бели бряг, а на връщане към Стара Загора се отбиваме в Гълъбово.

В съзнанието ясно се запечатва сравнението между големите комини, големите багери и изобщо мащабността на ТЕЦ-овете с една нормална селска къщичка из Бели бряг. Обитателите са едни нормални обикновени хора, които съвсем скоро ще бъдат принудени да напуснат дома си, за да може и тяхното село да бъде погълнато от близките рудници!

Единственото, което кореспондираше с големината на мините, според мен беше болката в очите на обикновените хора – болка, че домът, където са отраснали и са огледали децата си, завинаги ще бъде разрушен.

Впечатлих се обаче , че хората не бяха против рудниците, не говореха агресивно или пък с обидни епитети заради ситуацията, в която са попаднали, а напротив, дори разбираха, че това е част от неизбежното следване на една остаряла по мислене политика, и се бяха примирили.

Единственото, което се надяваха беше поне да бъдат реално обезщетени, да получат пазарната стойност на дом и родно място, които инак не биха напуснали. За съжаление обаче, фактите показват, че това нямам как да стане, понеже реална оценка на имота никой няма да направи (или поне мините няма да разрешат да се случи)!

Чудя се в случая дали търпението и добротата са висша добродетел ?!?

*************

Снимки от обиколката може да разгледате тук.