Скъпи приятели,
Гледайки през прозореца си, тук в Амстердам, виждам, че зимата наближава. Със зимата ще отмине още една година и всичко това, което е било; за да отстъпи място на пролетта, на новото начало. Колкото по-къси стават дните и времето – по-студено, все повече си мисля за обновяването, за началото.
Както много от вас знаят, скоро напускам поста си като изпълнителен директор на Greenpeace International /Международният офис на „Грийнпийс“/. Всъщност, не мисля, че напускам „Грийнпийс“. Мисля да заменя тази възвишена титла за една много по-силна, вдъхновяваща за мен – да бъда доброволец на „Грийнпийс“. Заедно с всички вас, изживях едно незабравимо пътешествие. Радвах се на всяка минута, изпълнена с предизвикателства. На всеки ден борба. На всяка седмица на напредък. На всеки месец на триумф. Всички тези години заедно, ние се борихме за това да създадем един по-добър свят.
Много се радвам, че мога да си тръгна, знаейки, че споразумението за климата в Париж даде единодушен сигнал за края на епохата на изкопаемите горива до 2050 г. Споразумението има своите недостатъци по отношение на това как ще достигнем крайната цел до 2050 г. Въпреки това, то бележи ярък контраст и напредък в сравнение с първите дни, през които вече бях част от „Грийнпийс“ и участвах в конференцията за климата в Копенхаген. Именно това ми създава усещане за завършек. Светът предприе важна стъпка по един много дълъг и труден път, но безспорно, пътуването започна.
Работата ми в „Грийнпийс“ много пъти ме е изваждала от зоната ми на комфорт. Смятам, че в това състояние човек научава най-много за себе си. Когато стоиш на линията между смелостта и страха. Да рискуваш себе си за това, в което вярваш. Говорил съм с много от вас, които са имали такова преживяване. Хора, които са вземали позиция, които са се изправяли, които са били доброволци или които са правили малка стъпка или гигантски скок в името на по-добро бъдеще. Тези малки стъпки и скокове ни отведоха отвъд това, което смятах, че някога можем да направим, защото сме били вдъхновени, ядосани, или защото сме се чувствали като част от едно цяло с другите. Ако има нещо, което организацията „Грийнпийс“ някога е направила, което да е катализирало един от тези моменти, смятам, че си вършим работата. Ние създаваме верижна реакция от разпространяваща се смелост.
Серия от неспирно ескалиращи моменти и избори в живота ме доведоха до момент, в който винаги ще милея за „Грийнпийс“. Окупирането на нефтена платформа в Арктика. Докато се борех да се изкача по стълба на борда на нефтената платформа, с насочено към мен оръдие за ледена вода, и да се противопоставя на абсурдната идея за сондиране за нефт в Арктика . Предизвикателства като това те променят. И „като това“ не визирам единствено екстремната форма на активизъм: Това е всяко твое действие, което разтройва чувството ти за “аз” или идеята за това кой си и те поставя в по-широкия контекст на човешкото пътуване и бъдещето на нашия свят. Променя се представата ти за това, на което си способен. Преобръщаш представата си за това, на което е способно човечеството. Също така и предефинираш усещането си за това какво е възможно.
Дойдох в „Грийнпийс“ с желанието да прекъсна противопоставянето между околната среда и развитието. Знаех, въз основа на разсъжденията си, че съществува неразделна връзка между справянето с проблемите с бедността и човешките права, и справянето с екологичната и климатичната несправедливости. Времето, прекарано като част от „Грийнпийс“, засили това убеждение още по-дълбоко в сърцето ми. Ако веднъж го откриеш, започваш да го виждаш постоянно и навсякъде. От жената, която не може повече да лови риба по Африканското крайбрежие и да изхранва семейството си, защото европейски рибопреработвателни кораби са опразнили морето й. До детето в Индия, което рови в пепел и въглищен прах в село, опустошено и ограбено от въгледобивната индустрия; бебето, което поглъща токсични изпарения на сметище в Китай, докато майка му пали платка, за да извлече метални компоненти; за да стигнем и до семейството във Филипините, което живее в картонена кутия, след като тайфуна Hagupit е разрушил дома им. Хората, които плащат най-високата цена на свръхконсумацията и замърсяването са тези, които виждат най-малка полза от тях.
„Грийнпийс“ засили вярата ми в силата на ненасилствените преки действия и убеждението ми, че гражданското неподчинение е от съществено значение за справянето с тази огромна несправедливост. От съществено значение е, за да доведем света до наистина трансформираща промяна не само в начина, по който се храним или захранваме света ни, но и в начина, по който си представяме богатсвото, растежа, стойността. Как можем да преосмислим бъдещето, изправяйки се пред нещо, което Наоми Клайн описва като невероятна възможност, прикрита зад понятието ни за криза.
През тези 6 години, които съм част от „Грийнпийс“, извоювахме огромни победи. От решението на Shell да се откаже от сондажите за нефт в Арктика, до това гигантът Енел да обърне гръб на изкопаемите горива. От десетки големи търговски марки, които се съгласиха да изчистят от вредни химикали техните модни линии, до споразумения с най-големите унищожители на гори, които да спрат разрушаването на торфени местности в Индонезия. От съгласието на Фейсбук да се сприятели с възобновяемата енергия, до новите морски резервати, които увеличават размера на защитените води в света. Но всички тези неща, които изброих до тук, са само малки капки в океана от промени, за които движението ни се бори. От безпрецедентното решение на съда в Холандия, че правителството неглижира своите задължения да защити гражданите си, ако не намали емисиите на въглероден диоксид с 25% до 2020 г. – инициатива, водена от малката неправителствена организация Urgenda. До решението на Елън Муск да отвори кода, разработен за дизайна на електромобила “Тесла” и “умната” батерия PowerWall; до споделено финансиране за кампании за почистване на океаните от пластмаса и за прототип за соларни пътни платна; до нови модели в споделената икономика; до кампанията на “Гардиън” за изобличаване на въглищната индустрия. Озовавах се на подуим след подиум, имайки наум същата неотложност на проблемите, свързани с промените в климата, каквато има и Шаран Бъроу, водеща глобалното профсъюзно движение. Скочих от стола си с бурни аплодисменти, след като прочетох енцикликата на папата за стопанисването на Земята. Всички ние, без значение от каква националност и с какъв статус сме, сме свидетели на това пробуждане - това е безпрецедентен заговор на кураж и отдаденост в името на промяната.
За моя наследник оставям незавършена работа и огромни предизвикателства. Организацията все още ближе раните си от поражения, които се случиха по време на моето ръководство – моменти, в които действията ни не успяха да отговорят на ценностите, които защитаваме. И докато никога не можем да се застраховаме и да обещаем, че повече никога няма да се провалим в оправдаване на собствените си очакванията и стандарти, то можем да обещаем, че ще се учим от неуспехите си. Те ни правят по-силни.
Моята най-голяма надежда е, че наследникът ми ще продължи това незавършено от мен пътуване. Да гарантира, че “Грийнпийс” става по-глобална, по-разнообразна, по-отворена организация, по-способна да разпали енергията и креативността на нашите привърженици и доброволци; да има повече яснота за това зад какво заставаме и за решенията, които отстояваме. Да бъдем по-отзивчиви в работата си с партньори и движения, да използваме нашите възможности, за да издигнем работата на другите, по-склонни да се поставят на риск, за да постигнат невъзможното.
Колкото до мен самия, ще се завърна в едно от най-красивите места, които познам в Африка. Rustlers Valley in the Free State, Южна Африка, в близост до границата с Лесото. Там ще продължа работата си в организацията EarthRise Trust, чиято основна дейност е да развива училище за активисти в сферата на проекти за екологично земеделие, развитие на образованието, програми за икономическо овластяване. Ще работя заедно с “Грийнпийс” в борбата срещу ядрената енергия и в реформата на правилата на финансовия свят, за да се спре финансирането на проекти, които възпрепятстват развитието на по-красивото, по-устойчивото и по-справедливо бъдеще за цялото човечество.
Приятели, остана една последна мисъл, която искам да споделя с вас. Когато се огледате наоколо, не забрявайте за това, на което ни учи човешкото пътуване. Най-голямата борба, пред която сме изправени не е в това да изобретяваме нови, чисти технологии или коренна промяна на начина, по който произвеждаме стойност или изчисляваме растеж. Това са малки предизвикателства в сравнение с това как се е променил светът ни и цивилизацията за тези няколко века, в които се надигнахме. Отказвам да повярвам, че темпото на промяна за оцеляване ще бъде по-бавно за сметка на темпото на промяна с цел печалба. Във времена на война, във времена на заплаха за нашите семейства или нации, откривахме неочаквана сила и се справяхме с невъзможни неща.
Има един съществен елемент. Без него, всички усилия, които полагаме, и всички доказателства за промяна, които виждаме днес, ще ни изглеждат твърде малки, ще ни изглежда, че е твърде късно.
Този елемент е надеждата. Това е вярата, че промяната е възможна. Видях с очите си какво се случи с борбата срещу апартейда в Южна Африка, когато безброй хора дойдоха и повярваха, че промяната е възможна. Оглеждам се наоколо и днес, и виждам все повече доказателства, че можем да се преборим с най-тежките опустошения на климатичните промени.
Необходимо е да действаме бързо. Необходима е смелост, на която ние никога не сме били свидетели на глобално ниво преди - от банки, от корпорации, от артисти, правителства, религиозни и профсъюзни лидери, благотворителни организации, милиардери, както и от всеки един от нас. Всеки път, когато светът прави стъпка напред, било то решението на Apple да захранва всички свои центрове за данни с възобновяеми енергийни източници, било то забраната на Обама за добиване на петрол в Арктика, било то решението на университета ти да спре да инвестира във въглища, било то решението на съседа ти да отгледа собствените си зеленчуци, било то решението на родителите ти да бъдат доброволци за някоя кауза, или решението на колегата ти да яде по-малко месо - всеки път, когато някой прави принос за изграждането на един по-добър свят, ние усещаме в сърцата си, че е възможно. Ние знаем, че имаме този морален дълг. Задължение, което да бъде споделено. Да кажем на света. Да направим тази смелост заразна. Направете така, че тази смелост да стане норма. Направете така, че всеки да има очакването, че това е начинът, по който работи света. Вярата изисква доказателства, а историите, които разказваме един на друг са доказателства за нашите вярвания: някои истории ни тласкат напред. Други ни задържат. Можем да вярваме, че промяната е невъзможна, или прекалено скъпа, или наивна, и да оставим съдбата на тази Земя да бъде решена от “обичайните практики”. Или можем да отвърнем на удара. Ние можем да се изправим и да кажем, че един по-добър свят, не е просто възможен, а се гради в този момент, от индивидуални и колективни актове на смелост на всеки един от нас.
На всички вас, които четете това, на всички мои колеги от „Грийнпийс“, на всички нас, които работим за един по-добър свят, благодаря ви, че ми позволихте да бъде част от вашето пътуване. Пожелавам ви сила. Желая ви щастие. Желая ви кураж.