Основателите | Greenpeace Bulgaria

Основателите

Страница - май 31, 2016
В Инглиш Бей, Ванкувър от дузина жени и мъже е била основана най-успешната екологична организация в света.

Техните принципи – липса на насилие и директни действия – се следват и днес от „Грийнпийс“ по цял свят.

25 години по-късно, през 1996 г., пионерите на тази организация са горди от това, което са постигнали: Дороти Стоуе (75), вдовицата на Ирвинг Стоуе - Дороти Меткалфе (64), Джим Болен (70) и Боб Хънтър (54).

Затова и войните на дъгата правят разбор как е започнало всичко. Те установяват, че който е носил някога „Грийнпийс“ в себе си, носи духа ѝ завинаги.

Как започна всичко?

Боб: Мале мила, Джим. Видях те за последно преди пет години на празненството по случай 20-та годишнина. Ти ли си наистина?

Джим: Внимавай, може и да съм остарял, но все още съм си стария.

Боб: Мен нали също не ме позна веднага?

Джим: Вярно е, помислих си: „Какъв е този тип?“

Боб: Излъчването се променя, затова пък характерът започва бавно да се формира. Преди да изчезенем напълно, ще израстнем още веднъж до най-високите висоти. Като една супернова.

Джим: Очарователно. Но човек се радва повече на апокалипсиса, отколкото на бавния упадък. Между другото: и аз чета в момента книгата, която носиш тук в чантата, “Rogue Primate”. От толкова много възможни книги и двамата сме избрали една и съща. Веднъж свързани един с друг, продължаваме все още да мислим на същата вълна.

Боб: Не свързани. Запоени един за друг на кораба „Грийнпийс“, още известен като „Филис Кормак“.

Джим: Имаш предвид, че носа ти все още помни моите подмишници, както и аз твоите? И днес още мога да позная всеки по миризмата му, толкова тясно живеехме на борда.

Дороти: Разбира се вие присъствахте, когато започна всичко. Всъщност всичко започна в тази къща. Все още виждам как Ирвинг седи на леглото с телефон в ръката и някой му обяснява за този предстоящ американски ядрен тест на Амчитка. Алуетските острови били важно обитание на морски видри, които били застрашени от теста. Тази представа обезпокои Ирвинг не по-малко от самия ядрен тест. Затова той се обади на Джим.

Боб: „Джим, направи нещо!“

Джим: Останалото е история.

Дороти: Още не.

Джим: Ирвинг ми се обади, защото бях шеф на „Sierra Clubs 1” от Британска Колумбия. Нашата централа в Сан Франциско обаче не искаше кампания срещу ядрените тестове. Затова ние – Паул Кот, Ирвинг Стоуе и аз, заедно с жените си – основахме една малка група, “Don’t Make A Wave-Committee”, зародишната клетка на „Грийнпийс“.

Дороти: Семейство Болен и ние, Стоуе, вече дълго бяхме активни в движението за мир.

Джим: Паул Кот също вече беше участвал в първите антиядрени протести през 1969-та на границата между САЩ и Канада. Боб беше разказал за това и оттогава поддържаше контакт с нас. Въпреки това трябваше направо да го убедим да дойде с нас в Амчитка.

Боб: Все пак имах да пиша ежедневна рубрика във „Vancouver Sun”

Джим: Хипи рубрика. Но като човек, занимаващ се с медии, Боб беше много важен за нас. От 12 души екипаж, половината бяха журналисти. От самото начало правихме много за медиите, като например за канадската телевизия CBC: Вече почти бяхме на пристанището, когато техния екип се появи закъснял. Какво направихме ние? Върнахме се и отново пуснахме котва.

Дороти: Ирвинг постъпи умно и остана вкъщи, той още тогава беше болен от рак, което никой не знаеше и почина три години по-късно.

Джим: Ирвинг работеше като луд на сушата, намираше пари и запазваше всеки цент.

Дороти: Той записваше всичко много точно: „Кутия за дарения: шест долара и 41 цента.“ После открихме дори квитанции за 37 цента.

Джим: Тогава бяхме наистина на косъм. Финансирахме се от дарения, продавахме „Грийнпийс“ значки по 25 цента и „Грийнпийс“ фланелки за три долара на оживени кръстовища.

Боб: На Ирвинг тогава му хрумна идеята за благотворителен концерт за финансиране на пътешествието на Амчитка. Входът беше три долара за концерт с Джони Мичел.

Дороти: Това си имаше и своите забавни моменти: няколко дни преди концерта звънна телефона. Обажда се Джони Мичел от Лос Анджелис. Изведнъж Ирвинг хваща с ръка микрофона на телефона и шепне към нас: „Знае ли някой от вас кой е Джеймс Тейлър?“. Никой не знаеше. Дъщеря ми Барбара извика: „Олеле, татко: това е този черен блус певец.“ Беше го объркала с Джеймс Браун. Ирвинг все още се чудеше. „Какво да правя? Тя иска и той да дойде на концерта. Добър ли е?“, попита той Барбара. При това новият албум на Джеймс Тайлър тъкмо беше на върха на класациите. Нищо не бяхме разбрали от това, понеже бяхме толкова заети с подготовката на пътешествието.

Джим: Пазаряхме се за всеки отделен артикул от списъка с продукти, докато един търговец не ни подари всичко. Та имахме дори сладоледени кутии, пълни с пържоли. Сещаш ли се, Боб, когато по-късно обмисляхме да направим гладна стачка?

Боб: Да. Сещам се, че капитан Джон Кормак въодушевено подкрепи идеята: когато всички умрехме от глад, за него щеше да има повече за ядене.

Джим: Това беше добра причина да го оставим настрана.

Дороти Меткалф: Аз бях един вид член на екипажа на сушата. Захранвах медиите с новини от борда на „Грийнпийс“. В сюблимния момент на кампанията не напуснах къщата 15 дена само и само да не пропусна някое съобщение по уредбата.

Джим: Без теб щяхме да имаме сериозни неприятности. Тогава не можеше да се излъчва директно от борда на кораба. Ти беше нашата реализация и свърши отлична работа, за да може нашите истории да стигнат до медиите добре сортирани и обработени.

Дороти М: Ние трябваше и да сме абсолютно отговорни, за да вярва пресата на нашите съобщения.

Джим: Въпреки това някои твърдяха, че първото ни пътуване било провал.

Дороти М: Ако някое е било, днес „Грийнпийс“ нямаше да съществува такава, каквато всички я познаваме.

Дороти: Да не забравяме, че на Амчитка бяха планирани седем теста, от които само три се осъществиха. Правителството на САЩ трябваше да признае, че другите бяха отказани заради обществения натиск. По-късно обявиха Амчитка за природен парк.

Джим: За нас беше знак на надеждата, че нещо може да бъде променено. И цялото екологично движение даде на нашата акция ново име: зелено. Това беше по-добро от Екология – една дума, която малцина разбираха.

Дороти: Все още си спомням как обмисляхме имена за кораба. Тогава дойде Бил Дарнел с комбинацията от Green и Peace.

Джим: На нас ни беше ясно, че никой не би бил съпричастен със съдбата на „Филис Кормак“. Някой каза, че думата „зелено“ трябва да присъства някъде. Ирвинг каза, че още по-важна е думата “peace”. На това Бил, който след това стана наш готвач на Филис Кормак, отговори с известното си предложение. Когато синът ми Паул направи първата значка, той имаше сериозни проблеми да събере Green и Peace като две думи. Аз казах в такъв случай да го напише в една дума: GREENPEACE.

Дороти М.: Нашата рецепта за успех беше свободата. Всички се чудиха: как могат те да се осмеляват да нападат правителства и да изискват край на ядрените опити? Това предизвикваше сензации – един вид като Давид срещу Голиат. Само че не всички подрепяха Давид: по време на вашето пътешествие бях гост в различни шоута. Зрители се обаждаха с пожелания тази банда от хипита да се удави. Това за мен беше лошо. Защото тъкмо тогава корабът минаваше през буря и десетметрови вълни.

Джим: С изключение на Кормак всички повръщаха. Това не беше приключение, а беше сериозно занимание във всяко отношение. Всички трябваше да си вземат отпуски за шестте седмици на море. Мен дори искаха да ме уволнят, защото бях на правителствена работа.

Дороти: Други вложиха от собствените си пари. Ирвинг например силно занемари работата си като висококвалифициран адвокат по морско право. Изхранвах семейството от работата си като терапевт.

Джим: Колко важна роля са изиграли жените все още е твърде безизвестно. Вероятно „Грийнпийс“ никога нямаше да стане толкова успешна, ако Дороти не беше дала на Ирвинг възможност да вложи цялата си енергия в каузата. А без приноса на Ирвинг нямаше да успеем да се справим с много неща.

Дороти М.: Ние бяхме само шепа хора с различен произход, но бяхме обединени в една идея: Тази планета е застрашена.

Джим: Все още ме учудва, че за всеки талант намирахме задача и за всяка задача се намираше талант.

Боб: Паул Шпонг например, известният морски биолог, дойде при нас, за да използва доброто ни име за защита на китовете. Така попаднахме на тема китове. Дейвид Мактагарт също беше такъв правилен човек на правилното място.

Джим: Или пък бившия мъж на Дороти – Бен Меткалф, един телевизионен журналист, който се включи на първото плаване на „Грийнпийс“ като медиен наблюдател. Както тебе, Боб, той „мутира“ в активист и стана шеф на връзката ни с медиите. През 1972 той, по това време председател на сдружението, искаше да направи нещо срещу френските ядрени тестове и търсеше съмишленици в Нова Зеландия. Така попаднахме на Дейвид Мактагърт с неговата яхта Вега. Притеснявахме се, защото никой не знаеше нищо за този тип. Бен каза само: „Ще дадем на човека една радиостанция и няколкостотин долара и вече ще имаме кампания.“ Ние си помислихме: „Добре де, какво толкова можем да загубим.“

Дороти М: МакТагърт тогава не се вълнуваше толкова, че французите ще изпробват атомни бомби на Маруроа, а че са затворили една огромна водна площ, въпреки че имат право само на една 12-милна зона. Той не се интересуваше от въпроси за околната среда. Но той обичаше приключенията и виждаше, че „Грийнпийс“ му предоставя платформа да направи нещо смислено.

Джим: Той се превърна в убеден защитник на околната среда едва след като французите го ступаха лошо. Това беше тяхна грешка.

Боб: Да, на второто пътуване на Вега към Моруроа французите сериозно пребиха екипажа. Но приятелката на Дейвид Анна-Мария Хорне успя да направи снимки от случката. Тя изнесе филма от кораба, криейки го във вагината си и го донесе във Ванкувър, където ние го проявихме и веднага разбрахме какво държахме в ръцете си. По това време Дейвид все още лежеше в болницата.

Джим: Ние нападнахме французите заради боя. Правителството в Париж твърдеше, че Дейвид се бил спънал и така получил натъртванията и контузията около окото.

Боб: Едва тогава публикувахме снимките. Беше удар в десятката.

Дороти М: От 1974г. посоката на „Грийнпийс“ се промени дотолкова, че мнозина от старите вече не искаха да я следват. Вместо срещу ядрената заплаха, вече ставаше въпрос за защита на китове и моржове.

Дороти: Тогава Ирвинг вече нямаше енергия да се противопостави на това развитие.

Джим: Аз пък се преместих на село. Продадох си къщата в града и построих една ферма, чрез която исках да проуча нови пътища към изпълнен с енергия живот. Нарекохме я „Опитна ферма Грийнпийс“. Гледано отстрани си мислех, че тя не върви добре.

Боб: Имаше и много разногласия: Бен и Дейвид не се понасяха. Дейвид се чувстваше зарязан от „Грийнпийс“ в правната битка срещу Франция.

Джим: Бяхме организирали тук един благотворителен концерт, за да финансираме второто пътуване на Вега. Само че Пол Уотсън изчезна с парите. Отново останахме без нищо.

Боб: А, вече безброй пъти се е реванширал за това. Бяха и само 300 долара.

Дороти: Бяха 900 – тогава за нас доста пари. Това, което обаче ме притеснява е, че и до днес има спречквания с „Грийнпийс“.

Боб: След първата ни раздяла ни направи повече от една услуга: през 1975 г. например, когато се борихме срещу ловците на китове. Нямах представа как се кара надуваема лодка. Ако има някой на света, помислих си, който да знае как в най-суровите условия се управлява такова нещо, то това е Пол. Затова му се обадих: „Всички са ти ядосани. Нямаш шанс да се върнеш някога в движението за защита на природата, ако не застанеш с нас между харпуните и китовете.“ Той направи това с риск за живота си и с това изкупи вината си.

Джим: Мен ме дразни, че днес ни нарича Avon-консултанти на движението за защита на природата. Наистина звучи забавно. Пол обаче го мисли сериозно.

Боб: Това са дългосрочните последици от спречкванията. От 1975-та нататък имахме няколко страховити години – само караници.

Джим: Тогава обаче се сбъскаха изключително силни характери. Как да се продължи с организацията? Мненията силно се разделяха. „Грийнпийс“ си заслужаваше и продължава да си заслужава, да се спори за посоката.

Боб: Знаете ли, че за Дейвид Мактагърт историята на „Грийнпийс“ започва едва през 1979 г. с основаването на Greenpeace International?

Джим: Основателите на „Грийнпийс“ са трима човека. Или дванадесетте, които си рискуваха главите на първото пътешествие 1971 г.. Когато веднъж в Мексико Сити Дейвид получи награда за „Грийнпийс основател“, бях бесен.

Боб: Понякога го считам за чудо, че „Грийнпийс“ устоя на всичките караници.

Джим: Ето че е вярно: „You can’t sink a rainbow!” Винаги, когато ни е било зле и не сме имали пари в касата, някое правителство правеше грешка, която ни помагаше отново да си стъпим на краката. Историята на „Грийнпийс“ е изградена не на последно място на множество случайности.

Боб: Като 1975-та. Тогава също всичко беше на косъм. Бяхме останали без пари и трябваше спешно да платим голямо количество сметки. Бяхме напълно отчаяни, защото 8000 долара приход от един концерт ни бяха откраднати. Връщам се вечерта в офиса и намирам един кафяв хартиен плик на бюрото. Един човек с рак в последен стадий ни беше дарил пари. Един цял плик с 10 и 5-доларови банкноти. С точност до 50 долара от сумата, която ни беше необходима, за да си платим дълговете. Подобно нещо не се случи само веднъж. Наричахме го „космическо счетоводство“.

Джим: Някои твърде много разчитаха на това. Неща като истинско счетоводство, или прецизно планиране им бяха чужди.

Боб: Винаги съм се борил за това да изградим известна бюрокрация. Структура за вземане на решения и така нататък. Фракцията на хипитата мислеше, че съм напълно луд. Моят отговор: Ако продължаваме да работим толкова хаотично, някой ден ще изгорим. Затова трябва да изградим една бюрократична машина, която да има достатъчно сила и постоянство, за да се бори с другите големи бюрократични машини.

Джим: Трябва да борим огъня с огън.

Джим: На международните корпорации може да се противодейства само международно. Затова „Грийнпийс“ трябваше след 25 години да има собствен офис във всяка държава по света.

Боб: Помисли си за Китай след 50 години. Там „Грийнпийс“ би могла да изиграе водеща роля в дискусиите за околната среда. Или пък в Индия.

Джим: Винаги ми се струва, като че гледаме как собственото ни дете расте. „Грийнпийс“ беше и е нашето бебе. И ние работихме здраво, за да гоизправим на крака.

Боб: Но то вече е станало наистина голямо, нали, Джим?

Джим: Едно дете обаче винаги остава за възрастните дете. Когато днес някой ми звънне от „Грийнпийс“, реагирам като при моите истински деца. Най-напред питам: „Нещо не е наред ли?“

Боб: Емоционалната обвързаност със сдружението наистина е силна. Един от най-хубавите моменти през живота си преживях през 1976 г. в Джеймс Бей. Стояхме на мостика на нашия кораб и видяхме как руската флотилия от китоловни кораби бяга от нас и си помислих: „Уау. Пипнахме ви.“ Един прекрасен момент.

Джим: Най-хубавото, което ми се случи на мен, беше когато срещнах втората си жена.

Боб: О, да. Забравих да спомена за жена си.

Джим: Когато тя разбере за това…

Боб: Мисълта, че съм съосновател на „Грийнпийс“, взривява границите на разсъдъка ми. Бях в правилното време на правилното място. Когато удари сетния ми час, ще си кажа: не си си пропилял живота.

Джим: При всички положения „Грийнпийс“ беше за мен короната на моя трудов живот. Всичко да решавам сам, всичко да правя сам – за себе си и за другите. Чудя се само защо днес толкова малко хора се вслушват в „Грийнпийс“. Говорим за една умираща планета, за парниковия ефект, за озоновата дупка и никой не се вслушва истински. Едва когато стане твърде късно казват, че сме имали право. Според мендействието в „Грийнпийс“ трябва да стане повече. Не в смисъл да потопяваме кораби. Трябва да спрем да правим компромиси с исканията си.

Боб: След като сме вече на критиката: считам, че „Грийнпийс“ винаги се е срамувала твърде много от душевната си страна. Който някога като мен е погледнал в окото на кит, знае колко по-близо до природата би трябвало да се чувства човек. Но все пак: ние имаме значителни инструменти в сдружението – ненасилствени действия и работа с медиите. Сам се учудвам колко основополагащо е това днес за „Грийнпийс“.

От това имам и едно предимство. Дийн, барманът в моята любима кръчма ми взема за бирата само 1 вместо 2 и половина долара. До живот. Защото иначе не познава друг, който е основал международна организажия. Това си е нещо.

 

Категории