Блог от Цвета Стоева
Да се бориш срещу въглищната индустрия в България е донкихотовско занимание и никой не знае това по-добре от перничанинът Лозан Милев. Неговата къща се оказва под нелегална мина и от този момент нататък, животът му се превръща в ад от разправии, сигнали до полицията и безплодни молби до общината.
„То се вижда там как е пропаднала земята“ – сочи бай Лозан към едната половина от двора си, която е потънала с няколко сантиметра надолу, сякаш е отпечатък от стъпката на незнаен гигант. „Не смея да минавам вече оттам, едвам давам на кучето манджа.“
Бай Лозан живее тук от 1995 г., когато приключва строежа на триетажната му къща. Постройката изглежда масивна и внушителна, като дори таванът е пригоден на три спални, за да може под покрива му да се събира цялата рода и да прекарва време заедно. Още когато прави първата копка, перничанинът открива богатите залежи на въглища в земята и пълни една стара барака, бивш свинарник с тях. „Още тогава си помислих, че тези въглища някога ще трябва да се извадят, но никога не ми е хрумвало, че може да се случи това“.
А „това“ започва през 2013 г., когато от другата страна на хълма група хора започват да копаят нелегално тунели, за да извадят въглищата. Всъщност нелегалният минен добив не е новост за Перник. Местните жители с лекота могат да изброят многобройните места, където организирано, със знанието и пред очите на всички се добиват въглища незаконно – парка Урса, Стара Тева, Бела вода, Рудничар. По-голямата част от тези галерии се разполагат в имоти, който по официални данни принадлежат на „Мини Открит Въгледобив“ ЕАД – дружеството, на което е отдадена концесията на Пернишкия въглищен басейн.
И докато самозваните миньори работят долу, бай Лозан и съседите му чуват ударите и усещат как под тяхната сила къщите им бавно започват да пропадат. Вратите на гаражите им вече не могат да се отварят, а по постройките се появяват зловещи пукнатини. Започват разправии, молби и сигнали към полицията и въпреки това работата в нелегалната мина не спира. „Като им кажем, че ще се обадим на властите, те ни отговарят: Ето ти телефона, за да им кажеш да дойдат“, коментира перничанинът.
Постепенно животът на бай Лозан се превръща в дяволско мъчение. „Сутрин, като стана да пия кафе, и започва да се думка под краката ми. Пускам радиото по-силно, за да не ги чувам как копаят, но даже и да заглуша звука, с тялото си усещам ударите. Като антена ми става гръбнакът“, разказва мъжът. После се сеща как едно време за тежко провинение наказвали виновника, като го връзвали на един стол, а над главата му пускали капки вода – бавно, през неравномерни интервали от време. И само след няколко дни виновникът полудявал.
„Така си живея в последните няколко години – треперя, ядосвам се, излизам по двора, за да се разсея малко, ама и там се чува. Към 17:00 часа всеки ден спират да копаят, но изживяното през деня продължава да ми действа. През нощта ставам, мислено се карам с въображаеми хора – ей така, да им кажа каквото съм насъбрал. По някое време успявам да се унеса и заспивам, но като стана сутрин, още на мивката ги чувам как копаят.“
Отчаян в безсилието си, бай Лозан продължава да звъни на различни институции, като включва в репертоара си и номер 112, но всеки път усеща, че сякаш им досажда и от другата страна едва изчакват да приключи разговорът. Когато един ден споделил на диспечера, че вече не издържа, от слушалката му отговорили, че явно проблемът му е здравословен. По това време перничанинът започва да търси и обяви за старчески домове.
Така изминава една година, прекарана в безсънни нощи и неспирни обаждания, докато в един момент една от къщите в близост се срутва. За щастие няма пострадали, но няма и адекватна реакция от страна на институциите. Това, което прави общината, е да изсели семейството в ново жилище и да постави един полицай на входа на мината, а след това продължава да си клати краката над надвисналата опасност. „Полиция сме викали, над 20 пъти сме пращали молби в кметството, на частни фирми сме дали над 9 500 лева, за да охраняват района, и нищо“, жалва се бай Лозан. Единственият отговор, който получава, е, че действията в нелегалната мина не са криминално деяние и няма какво да се направи.
Междувременно по хълма над нелегалната мина бавно започват да пъплят каруци с въглища, като някои от тях спират пред къщата на бай Лозан, за да му продадат от малките бели чувалчета. Полицейските коли продължават да заобикалят „неудобния“ район, а писмата от общината за данъка на къщата на перничанина (в размер на 480 лева) идват като по часовник всяка година. „Ето и писмото от общината с дата юли 2016 г. – показва ни мъжът няколко листа хартия – Тук ме уведомяват, че ще запълнят дупките, ще минат да оценят щетите по къщата и ще ми платят компенсации. Като дойдоха да снимат, земята под едното момче пропадна. То се дръпна, написа ми един протокол и толкова“.
Според закона за защита при бедствия Министерски съвет, общината и областната управа се грижат за защитата на живота и здравето на населението, опазването на околната среда и имуществото при бедствия. Единствените активни в ситуацията обаче са бай Лозан и шепа негови съседи, които, съдейки по бездействието на институциите, са оставени на свой риск да преценят дали да обитават имотите си. Всяка вечер те заспиват (ако въобще успеят да го направят) с мисълта, че собствената им къща може да се срути върху главите им, но адекватни мерки така и не се предприемат.
През август 2016 г., Вяра Церовска, кмет на община Перник, отправя искане до Румяна Бъчварова (зам. министър-председател и министър на вътрешните работи по това време), за отпускане на сума от 256 488 лв., с която да се стабилизира терена в квартал Рудничар, тъй като самата община Перник няма възможност да отдели такава сума. По-нататъшни действия обаче така и не се предприемат, като институциите на по-високо ниво се оправдават с факта, че органът, компетентен да отпусне сумата, не е заседавал оттогава.
Така минава почти година. Само преди няколко седмици, на 15 май, екологично сдружение „За Земята“ подава официален сигнал до община Перник и Междуведомствената комисия за възстановяване и подпомагане към Министерския съвет за продължаващите процеси на срутване на земни маси в квартал Рудничар, придружен със снимков материал и искане за незабавни мерки.
Междувременно обаче къщите продължават да се гънат и напукват под кухите оправдания на българските власти. Единствената надежда за бай Лозан вече не се таи в институциите, на които плаща данък, а в „Господари на ефира“. Питаме го, макар и реторично, как така едно предаване може да реши проблеми, с които държавата не се справя, а той само вдига рамене: „Шейсет и две години вече плащам данък за този имот, а не са ни осигурили улица нито отгоре, нито отдолу. Скоро и къщата няма да остане. Опитахме по какви ли не начини и стигнахме до извода, че сме обречени“.