Автор: Виолета Асенова
Стоя си аз в сладкарница в Перник с моя близка приятелка и се опитвам да й обясня защо всяка втора сряда се срещам с едни хора, които до скоро не познавах и си говоря с тях за това как можем да подобрим живота си в града.
В началото се ядосвам, после започвам да се чувствам безсилна и накрая капитулирам, осъзнавайки факта, че тя не се опитва да ме дразни, а наистина не разбира що за чудо е това неформалната среща и още по-голямата мистерия – неформалната общност.
Въпросите й всъщност са доста логични: „Ама какво е това?“, „Защо се събирате?“, „Какво сте вие?“, „Какво искате да постигнете?“, „Това не е ли за хора без работа? Как мога да участвам като съм на работа и нямам време?“.
За миг излязох от розовия балон, в който съм живяла в последните години и си дадох сметка, че моята приятелка е съвсем нормален свестен човек, който поделя времето си между работата, семейството и приятелите си. Това са общностите, в които тя участва и инвестира. Не се среща с непознати, за да си бъбри с тях, няма couchsurfing акаунт и не обикаля нетуъркинг събития в софийски хъбове. Това не значи, че ще подмине човек в нужда на улицата, а само, че общностното й чувство не е развито на гражданско ниво. Предполагам, че у нея, както и у повечето хора, гори недоверие към непознатия, отхвърляне на възможността той да вземе в предвид не само своя интерес, но и нейния. Тази нагласа прави инвестицията в чужди каузи и идеи непривлекателна.
Аз също не се вълнувам от всяка кауза. Вълнуват ме осъзнатостта, развитието и споделянето на идеи със съмишленици. Това ме накара да откликна, когато Тони Вълков ми писа, че заедно с „Грийнпийс“ – България работи по проект в Перник, наречен „Бъдеще без въглища“. Реагирах не защото съм див еко активист, а защото от самолет е видимо, че каузата е смислена и защото бих искала да се запозная с други, които мислят като мен. Разбрах, че екипът „издирва“ активни хора от града и прави срещи с тях. Когато дойде ред на срещата с мен, открих нещо, което отдавна подозирах – има готини и мислещи хора, които вървят по своя път, гонят своите каузи и… смятат, че са сами. Нещо като разпръснати шотландски бойци, само че без частта с избиването.
Бях любопитна да се запозная с тези хора. Да се съберем на едно място и да помислим заедно за това в какъв град искаме да живеем беше абсолютен експеримент. Нещо, като групов брейнсторминг с неясна цел. За мен това беше най-сладката и интересна част, за други се оказа препъни камък. Хората, които имаха нужда от ясна структура и цел дойдоха за среща или две и се отказаха. Напълно ги разбирам, защото е много по-комфортно да се впишеш в нещо с ясни рамки. От друга страна е по-скучно. Когато се връщам към детските си спомени не помня някой да ме е хванал за ръка и да ме е въвел в детската площадка, където са ми обяснили в какъв ред да си играя. Мисля, че ни е заложено да се свързваме с другите и да се включваме в игри с тях по ествествен път, чрез проби и грешки. По някаква причина обаче това изглежда плашещо в зряла възраст.
Хората от групата, които избрахме да продължим с експерименталните срещи, се съгласихме негласно да създадем заедно нещо в относителна неизвестност. Стигнахме до организирането на събитие, което нарекохме „Нова Енергия за Перник I Среща на активните хора в града“. В самото начало определихме какви са намеренията ни за него и решихме, че очакваме между 23 и 500 души и искаме те да имат възможност да се опознаят и да споделят своите идеи. И казано честно – ПОЛУЧИ СЕ. На събитието имаше около 30 души, които разговаряха, дискутираха и споделяха своята визия за живот в града. Беше хубаво, леко и вдъхновяващо.
Мога да навляза в много детайли по организацията, по програмата и това, за което разговаряхме, но по-интересното за мен беше, че си дадох сметка за нещо важно. Когато прокарваш нещо ново, дори да е в познатия ти стар роден град, ти е необходимо съзнанието на маратонец. Ако си гладен за бързи резултати, ще изгориш в огъня на собствените си очаквания. Преживях ответната реакция на много стари приятели, които се изсмяха, когато споменах за „Бъдеще без въглища“. Сигурно си мислеха, че „Грийнпийс“ са дошли в Перник да затворят ТЕЦ-а. Когато споделих, че в сърцето на проекта не стои план за разрушаване на ТЕЦ-а, а инициирането на общност от мислещи хора, които да споделят идеи за по-добър живот в Перник, срещах още по-голямо недоверие.
Това ми даде яснота, че основната трудност пред всяка нова идея и кауза е недоверието. Недоверието, че някой е способен да постави интереса на цялото наравно със своя интерес. Замислих се, че единственият лек за недоверието е примерът. Примерът на маратонеца, който продължава бавно и в темпо да прави това, което смята за правилно, независимо от обстоятелствата. Автентичният пример стопява съпротивата и дава възможност на всеки да се довери и отвори за нещо ново. Така си предсатвям нежния път на промяната в Перник… и навсякъде другаде.
