Автор: Рекс Уайлър
Превод: Ивелина Петрова
Рекс Уайлър е бил директор на Фондация „Грийнпийс“, редактор на първия бюлетин на организацията и съосновател на „Грийнпийс Интернешънъл“ през 1979 г. Публикациите му отразяват корените на природозащитното и активисткото движение, както и миналото, настоящето и бъдещето на „Грийнпийс“.
Покрай предстоящия 50-годишен юбилей на „Грийнпийс“, бях помолен да бъда домакин на поредица от виртуални разговори по темата с участието на активисти, принадлежащи към различни поколения и региони. Бях трогнат от огромния интерес — и въпроси — от страна на работещите за „Грийнпийс“ днес.
Тъй като не бих могъл да отговоря на всички страхотни въпроси и коментари в рамките на една статия или разговор, тук предоставям първата „партида“. Това са мои мисли и идеи. Друг би могъл да има различни виждания. Не твърдя, че давам пълни и категорични отговори на тeзи въпроси.
Кога започнахте да се чувствате загрижен за природата?
Имах късмет, като малък, да живея сред природата, да изследвам реки, гори, хълмове и океани. Но, както всяко дете, не знаех колко уязвимо е всичко това. По-късно бях свидетел как девствени природни пейзажи бяха заличени заради търговски центрове, магистрали и паркинги. Книгата на Рейчъл Карсън, „Тиха пролет“, ми даде повече информация за проблема и през 1969 г., когато река Кайахога в Охайо се запали заради замърсяванията в нея, осъзнах неотложността на кризата. Грегъри Бейтсън, Арне Нес, писателите Даоисти и моите приятели сред коренното население ме научиха да уважавам повече природосъобразния начин на мислене и живот. Наскоро написах материал по темата за „Грийнпийс“.
Какво бъдеще си представяхте за „Грийнпийс“? Вярвахте ли, че ще се превърне в световна организация с милиони поддръжници в 55 страни?
Горе-долу. През 70-те решихме да създадем глобално екологично движение, каквото по онова време липсваше, и очаквахме, че то ще се разпростре по целия свят. Струва ми се, че в началото повечето от нас искаха глобално движение, а не глобална организация. Желаехме хората да се вдигнат повсеместно и да защитят биоразнообразието и уязвимите екосистеми. „Приятели на Земята“ и други организации се сформираха по същото време. С появата на офиси на „Грийнпийс“ по целия свят, с цел по-добра комуникация във връзка с нашата работа, се наложи да създадем глобална структура и така основахме „Грийнпийс Интернешънъл“ в Амстердам през 1979 г. Движението е толкова мощно днес, че ще продължи с или без организация. „Петъци за бъдеще“ и Extinction Rebellion са примери за това как възникват и се развиват движенията. Горе-долу това се надявах да се случи.
Кой е най-скъпият Ви спомен?
Има много мили спомени и повечето са свързани с другарската атмосфера, когато работехме за постигането на нещо по-голямо, по-важно от самите нас: плаването в рибарска лодка през 1975 г. – през нощта, под звездите, все едно се реем във Вселената, свирейки, усвоявайки морски умения; през деня, когато открихме китоловните кораби; общата ни еуфория; общата ни скръб, когато видяхме масовото избиване; общото ни удовлетворение, когато нашите снимки и истории обиколиха земното кълбо; и чувството, че сме постигнали нещо значимо.
Кой е най-големият риск, който сте поемали?
Почувствах се в най-голяма опасност, когато за първи път попаднахме с нашите надуваеми лодки „Зодиак“ между китовете и китоловните кораби през 1975 г. Две години по-рано, при организирането на тази кампания, и след два месеца във вода, търсейки китоловни флотилии, не бях помислил за последствията от нашия план. Но, веднъж изправил се на носа на „Зодиак“, с китовете пред нас и лодката с харпун зад нас, осъзнах, че, ако един от тези 100-килограмови харпуни с разривен връх ни удареше, щяхме да умрем на мига. Изведнъж почувствах смразяващ страх, но нямах друг избор, освен да остана на мястото си. Това си остава най-страшното ми преживяване в „Грийнпийс“.
Какъв съвет бихте дали на младия активист Рекс Уайлър?
Бих го посъветвал да обръща повече внимание на отношенията – вътрешни и външни – и на мотивите и намеренията на другите. Мисля, че понякога бях наивен и, може би, прекалено толерантен към хората с голямо его. Също така бих му препоръчал да е по-умерен пред лицето на предизвикателствата, които си поставяме. Увереността помага, но не и прекалената. Нямах представа колко лесно нашите ценности и идеи за екологично общество могат да бъдат погрешно разбрани и дори подкопани. И още, ще го посъветвам да има повече смелост и по-малко компромиси в определени случаи. Ние често пъти правехме компромиси, за да изгладим конфликти с други фракции в обществото и екодвижението. Понякога тези компромиси помагаха, но в други случаи позволяваше посланието ни да загуби остротата си.
Коя е най-добрата акция, в която сте участвали?
Може би кампанията в защита на китовете през 70-те години е най-успешната, защото постигна две изключително важни цели: доведе до мораториум върху търговския китолов през 1982 г. и популацията на китовете започна да се възстановява. Освен това, с тази кампания възнамерявахме да подпомогнем създаването на екологично движение, както и стана.
И все пак, една от любимите ми кампании е нашата „пробна блокада“ на супертанкера. През 1981 г., докато работехме в офиса си във Ванкувър, Род Марининг прочете във вестника, че след три дена петролен танкер, натоварен с вода, ще навлезе в Салишко море между Сиатъл и Ванкувър, за „пробен курс“, за да покаже колко е лесно петролен танкер да маневрира в тези води и да рекламира бъдещо петролно пристанище. Обсъждахме какво можем да направим, когато нашият ръководител на екип, Джули МакМастър, подхвърли: „Направете пробна блокада“.
Това ни се стори смешно и си помислихме, „Идеално!“. Веднага съобщихме на медиите, че ще правим „пробна блокада“ на пробния курс на петролния танкер. Разбрахме, че сме на прав път, когато журналистите се разсмяха. Звъннахме на нашия приятел Денис Ферос, който се съгласи да ни заведе с лодката си „Миандър“ до протока Хуан де Фука, където се очакваше да влезе танкерът. Три дена по-късно бяхме на вода в нашите надуваеми лодки „Зодиак“ и малка флотилия от платноходки, докато телевизионните оператори кръжаха над главите ни с хеликоптери.
Блокирахме танкера, репортажи и снимки обиколиха САЩ и Канада, а ние бяхме арестувани от американската брегова охрана. Заведоха ни в затвора Евърет, северно от Сиатъл. Медиите тръгнаха след нас, докато обяснявахме, че това е само една „проба“. Шегувахме се, че правим проба на белезниците и проба на затвора. Полицаите също се смяха. Всички бяха на наша страна. Когато служителка ни донесе храната (хамбургери от верига за бързо хранене), тя сложи пакета на масата в килията и каза: „Пробвайте това“. Цялата кампания беше страшно смешна, а петролното пристанище така и не се построи. Това е една от любимите ми кампании, защото спечелихме за три дена, всички се забавляваха, а идеята не дойде от някой опитен активист или комитет, а от нашия непретенциозен офис мениджър, Джули.
Каква кампания бихте организирали сега, за да настъпи истинска промяна?
За да се постигне промяна в действията на обществото, човек трябва да бъде креативен и да прави неочаквани неща. Когато природозащитни групи правят това, което се очаква от тях, нищо не се променя. Например, за глобалното затопляне бих предложил да не се правят предсказуеми неща и да се ходи от една конференция за климата на друга. Направете точно обратното. Бойкотирайте ги. Обяснявам защо: Защото следващата конференция през октомври в Глазгоу ще бъде 34-та международна конференция за климатичните промени и от 1979 г. тези конференции не са постигнали нищо значимо.
Тридесет и четири конференции за климатичните промени за 42 години, а през това време емисиите въглероден диоксид от човешката дейност са се удвоили. Нивата на CO2 в атмосферата са се покачили от 337 части на милион (ppm) на 420 ppm; океаните се задушават от киселинност; кораловите рифове умират; горите горят… а световните политици летят на реактивни самолети, за да си клатят краката на тези срещи за климата. Предлагам да спрете да легализирате тези глупости. Бойкотирайте.
Организирайте общ бойкот на природозащитните групи и си изложете мотивите. Провеждайте ваши си срещи по региони и онлайн. Изобличете фалшивите и празни обещания на правителствата. Идете във всеки един по-голям крайбрежен град и нарисувайте бъдещата водолиния на сградите, за да покажете покачването на морското равнище, след като ледовете в Антарктика и Гренландия се стопят. Дайте на хората нова, а не вечно провалящата се позната картина.
Великите социални движения в историята, които наистина са донесли промени, са успели да намерят начин да направят неочакваното, да взривят преобладаващата парадигма, да накарат хората да мислят по нови начини.
Дали пандемията не е просто ответен удар от страна на природата заради това, че е била сериозно увредена?
Пандемията е свързана със свръхпопулацията, завземането на местообитанията на дивите животни, унищожаването на биоразнообразието, ръста и консумацията отвъд възможностите и пределите на глобалните екосистеми. Така че, да, условията за бързото предаване на тази пандемия са резултат от човешката дейност. Но природата всъщност не „отвръща на удара“. Еволюцията едва ли има цели или предпочитания. Нито пък може да има зъб на някого. Въпреки това пандемиите вероятно ще продължат да бъдат една от последиците от игнорирането на нашите екологични кризи.
Какво бихте искали да прави „Грийнпийс“ в наши дни, а тя не го прави?
Не считам, че „Грийнпийс“ може или трябва да свърши всичко, което трябва да бъде направено. От опит знам, че хората прехвърлят на „Грийнпийс“ отговорността за всяка спешна ситуация, свързана с околната среда – нещо невъзможно за една единствена организация. Така че, според мен, въпросът по-скоро е „Какво ми се иска да прави движението за опазване на околната среда, а то не го прави?“
Иска ми се движението за опазване на околната среда да има по-реална представа за истинския размер на кризата: прекалено голямото потребление на ресурси, превишаващо способността на Земята да ги регенерира, както и условията, способстващи за това, а именно, безкрайният растеж. Свръхпопулацията е нещо нормално. Повечето успешни видове пренаселват местообитанията си, стадо вълци ще потребява повече вода отколкото може да му осигури вододелът, водораслите ще пренаселят езерото, и ние виждаме как в градините ни всичко се разпростира, като създава бъркотия и изчерпва пространство и ресурси. Естествената еволюция учи всички видове да растат, да се възпроизвеждат и да консумират, но не ги учи кога да спрат, кога да се самоограничат.
Иска ми се екологичното движение да се ангажира пряко с пренаселването на Земята. Приблизителните оценки варират от около 50% свръхпопулация (Footprint Network) до 100% и дори повече. Важното е, че всички решения на този проблем — за всички видове, навсякъде, без изключение — е свиването: вълците измират, докато дивечът не се възстанови; водораслите, на които не достигат хранителни вещества, загиват; растенията се изтласкват едно друго до постигането на нов динамичен баланс. Грешно е да продължаваме да вярваме, че човешката популация и потребление няма нужда да се свият. Това са два проблема, които обикновено отбягваме да признаем. Правителствата, индустрията, и дори някои природозащитни групи се съсредоточават върху новите технологии и предполагаемия „зелен растеж“, избягвайки неизбежното намаляване на човешката икономическа дейност, популация и потребление.
Като за начало е добре да се обърне внимание на лекомисленото, разточително потребление на богатите държави. Но това не решава напълно проблема. Реално, за да се спре прекомерното потребление на природни ресурси, ние трябва също така да разгледаме световната икономическа система на капитализма, която изисква нереалистичен и непрекъснат растеж; трябва да намерим справедливи начини да обърнем човешката свръхпопулация (права на жените и достъп до противозачатъчни средства); и трябва да сме реалисти по отношение на начините да изчистим нашите технологии. Бих искал да видя по-активна и сериозна позиция на екодвижението във връзка с тези три необходими стъпки за справяне със свръхпопулацията.
Кое е общото между движенията и организациите, които се задържат в дългосрочен план? Какво е необходимо за дългото им съществуване и устойчивост?
Има огромна разлика между движение и организация. Движенията за мир, граждански права, права на жените и др. са оцелели през вековете благодарение на стабилните си поддръжници и ясните си цели, които все още не са напълно постигнати. По същия начин, движението за опазване на околната среда вероятно ще продължи да съществува още дълго време.
Организациите, от друга страна, идват и си отиват. Социалните организации набират подкрепа и значение, защото повдигат важен за хората въпрос и се оказват ефективни. Казвам „оказват се“, тъй като една организация може да оцелее благодарение на реномето си и самореклама, дори и да е толкова полезна, колкото смятат нейните привърженици. За да може да оцелее една ефективна социална организация, обаче, са нужни поддръжници, които вярват в нейната важна роля, почтени лидери и в това, че може да постигне истинска промяна.
Обикновено успешни организации се появяват, защото група хора има креативна идея как да се справят с общоизвестен проблем. Изобретателността е много важна за раждането и разрастването на една организация. Но е възможно, след като стане по-голяма и структурирана, тя да задуши, вместо да насърчи, своята креативност. Основното качество на успешната организация е умението да запази креативността си. По дефиниция, няма формула за креативността. Вместо да се опитват да я формализират, успешните организации се научават да създават условия за нея, да преодоляват бюрократичните роли и да позволяват на новите идеи да процъфтяват на всяко едно ниво в тях.
Кое Ви дава надежда?
Предполагам, че това е често срещан въпрос тези дни, защото много от нас се чувстват загрижени за бъдещето на човечеството. Ние се сблъскваме с обезкуражаващи пречки, съпротива, подривна дейност и безразличие и, поради тази причина, съвсем естествено търсим надежда. Това е добра нагласа, защото проправя пътища за действие, но не е стратегия. За да реши проблем, човек трябва да опознае в дълбочина проблема, условията, и да осъзнае по-големите действащи системи и сили. Измамната надежда определено не помага.
Човечеството страшно го е закъсало. Могъщите и богатите ограбват Земята, за да облагодетелстват малцина, докато милиарди хора гладуват. В същото време, биоразнообразието рязко намалява, атмосферата се изпълва с въглероден диоксид, океаните стават киселинни и се задушават от пластмаса, а ние сме изправени пред многобройни екологични трагедии. Не се надявам на политическите конференции, правителствата, корпорациите, нито на призиви към човешката доброта. Опитът ми показва, че повечето хора са порядъчни и честни, но алчността, страха и невежеството могат да доведат до хаос и злини.
Надявам се на самата природа, на дивия свят, на силата на живота да създава нови условия, на споделянето на познания и общата еволюция на цялата природа. Мисля, че човечеството трябва да се поучи именно от това. Няма да решим проблемите си с конференции, технологии и пътувания в космоса или икономически растеж. Тези заблуди създават нови проблеми. Вярвам, че трябва да се върнем в биологичната си общност. Трябва да се учим от природата и да разберем как тя устоява и оцелява като жива система. Смятам, че трябва да се отърсим от човешката си гордост и да застанем отново до нашите роднини, със системите и процесите на цялата естествена Земя. В това отношение, подкрепям Даоистите и някои водачи на коренното население: трябва да се научим да уважаваме нашата Майка-Земя, изворът на живота.
Нищо не може да оцелее само. Можем да оцелеем единствено във взаимодействие с живата матрица. Там е моята надежда.
Публикацията е по повод 50 години от създаването на „Грийнпийс“.
