Превод: Ирена Джурелова
Рекс Уайлър е бил директор на Фондация „Грийнпийс“, редактор на първия бюлетин на организацията и съосновател на „Грийнпийс Интернешънъл“ през 1979 г. Публикациите му отразяват корените на природозащитното и активисткото движение, както и миналото, настоящето и бъдещето на „Грийнпийс“.
На 15-ти септември, 2021 г. „Грийнпийс“ отбеляза 50 години екологичен активизъм, датиращ от стартирането на първата кампания на „Грийнпийс“ за предотвратяването на тестването на ядрени оръжия, на остров Амчитка, Аляска.
С наближаването на годишнината „Грийнпийс“ размишлява над ранните си кампании и последвалите години уроци, рискове, провали и успехи. „Грийнпийс“ обаче не се е появила внезапно от нищото. Важно е да се вземат предвид културния контекст, обстоятелствата и движенията, които са дали начало на „Грийнпийс“ във Ванкувър, Канада, през 1971 г.
Зараждащо се екологично движение
Духът на времето след Втората световна война резонира глобално с желанието за мир. Въпреки това, Студената война между Русия и европейско-американските съюзници води до дузина последващи конфликти – Корея, Виетнам, Палестина, Куба; и смразяващата надпревара за ядрени оръжия.
През 50-те години на миналия век граждани по света започват да чуват нови изрази като „радиоактивни отпадъци“ и „генетични мутации”, а страхът за ядрен холoкост обхваща света. Движението за ядрено разоръжаване започва в Япония в отговор на събитията в Хирошима и Нагасаки, като се свързва с по-старите пацифистки движения по света.
В Провидънс, Роуд Айлънд, САЩ, Ървинг и Дороти Страсмич (по-късно „Стоу“) са сред милионите, повлияни от заплахите от ядрени бомби. Дороти организира първият съюз на социални работници в Роуд Айлънд и става президент на „Профсъюза на държавните служители“. Ървинг е адвокат и джаз ентусиаст и неговите чернокожи приятели музиканти го канят да се присъедини към „Националната асоциация за напредък на цветнокожите“ (NAACP). Дороти и Ървинг се женят през 1953 г. с официална вечеря в централата на NAACP. Двойката присъства на срещите на квакерите (бел. ред. „Общество на приятелите“) и по-късно приема името „Стоу“, взето от Хариет Бийчър Стоу, защитничка на квакерите за правата на жените и премахването на робството. Две десетилетия по-късно те помагат при основаването на „Грийнпийс“. Семейство Стоу са бойци. Спомням си Дороти да цитира аболициониста Фредерик Дъглас:
„Разбери на какво са готови да се подчинят хората и ще откриеш точното количество на несправедливости и неправди, които ще им бъдат наложени“.
Канадецът Бен Меткалф лъже за възрастта си, за да влезе в Британските военновъздушни сили през Втората световна война. Докато той служи на британците в Индия, лидерът на партията в Конгреса – Мохандас Ганди – отказва да сътрудничи на британските военни планове. Меткалф симпатизира на пацифисткото движение на Ганди, което кара британците да изглеждат като лицемери. За да избегнат бомбардировките на села, симпатизираши на Ганди, Меткалф и неговият пилот на бомбардировач Деймън Хоукър хвърлят бомбите в угарните полета, докато селяните отдолу ги гледат и им махат. Неподчинението на летците вероятно е акт на предателство според британските закони, но Меткалф и пилотът му подкрепят възгледите на Ганди. След войната Бен става журналист в Уинипег, Канада, и се жени за колежка-журналист Дороти Харис. Двойката се премества във Ванкувър през 1956 г. и двамата стават ключови лица при основаването на „Грийнпийс“.
Боб Хънтър учи за бомбите и радиоактивните отпадъци в училището си в Уинипег. Като тийнейджър той чува за генерала на американската армия Джеймс Гавин, който казва на САЩ, че съветска ядрена атака може да остави огромни региони на Северна Америка необитаеми, което го вдъхновява да напише кратък футуристичен роман „След бомбата“ за постядрена цивилизация на холокоста. Хънтър напуска училище през 1958 г., след 11-ти клас, за да стане писател. В Лондон той среща бъдещата си съпруга Зоуи, която го запознава с Бертранд Ръсел по време на шествие за ядрено разоръжаване в Лондон.
През 1962 г., на 21 години, Хънтър чете „Тихата пролет“ на Рейчъл Карсън и започва да размишлява над нова идея: екология. Той осъзнава, че твърдението на Карсън „в природата нищо не съществува самостоятелно“ реално е вярно и това променя мирогледа му. не е достатъчно да се спре милитаризма; трябва да се предотврати войната срещу естествения свят.
Междувременно младият биолог Бари Комънър събира и изследва млечни зъби от децата в Сейнт Луис и документира усвояването на стронций-90, канцерогенен вторичен продукт от ядрените експлозии. Милитаризмът вече е източник на смъртоносно замърсяване. Движението за мир и движението за екология започват да се обединяват.
Проучете я!
През 1966 г. Ървинг и Дороти Стоу в знак на протест към войната на САЩ с Виетнам се преместват във Ванкувър, на канадското западно крайбрежие, с техните две деца Робърт и Барбара. Те посещават срещи на квакерите, водят шествия до посолството на САЩ и си кореспондират с Боб Хънтър, който тогава пише за вестник „Ванкувър Сън“, и с Бен и Дороти Меткалф, които са репортери за радио CBC. Те работят заедно с „Групи за правата на коренното население“ и с Дино Бирмингам и Лил Д‘Ейзъм от „Канадските гласове на жените“.
Хънтър пише за екология, граждански права и движението за мир в своята вестникарска рубрика и работи върху своята първа нехудожествена книга „Враговете на анархията“. Вдъхновен от Рейчъл Карсън, книгата му разглежда „съзнаването на взаимовръзките“ – културна революция, която Хънтър вярва, че ще включи социалното разнообразие, равенството между половете, електронните медии и екологията. Той израства убеден, че следващата голяма промяна в обществото ще бъде екологична революция. Той казва на приятелите си в едно заведение: „Екологията е нещото“.
Бен и Дороти Меткалф разкриват схема за измама насочена към първата нация на „Секани“ от Британска Колумбия за изгонване от родната им земя, за да бъде изграден язовир за водноелектрическа енергия, финансиран от Аксел Венергрен, шведски индустриалец, заподозрян в работа с нацистите. Историята на Бен Меткалф във вестник „Ванкувър провинс“ е подхваната от медиите в Торонто, подтиквайки либералния министър на кабинета Джак Пикерсгил да изрече: „Не се интересувам от болни индианци“. Новината избухва в цяла Канада и Меткалф става медийна знаменитост.
През 1969 г. Бен Меткалф отива на риболов в Хау Санд, близо до Ванкувър и става свидетел на вонята от пушещи комини от производствена база за целулоза в Порт Мелън. Няколко седмици по-късно той присъства на заседание на Комисията по горите и пита политиците какво планират да направят срещу мръсния въздух в Хоу Саунд. „Трябва да го приемем“, казва един от изпълнителните директори на Меткалф. „Не, не трябва“, заявява Меткалф. Бен и Дороти решават да поставят 12 билборда из града, на цена от 4000 долара. Създават лого, което символизира околната среда – две вълни, свързани заедно в спираловиден лабиринт. „Ако можеш да популяризираш компании и продукти, можеш да популяризираш и идеи“, казва той на приятелите си.
Билбордовете гласят:
„Екология?
Проучете я! Замесени сте.“
Екологичното движение се заражда във Ванкувър.
Зелен Мир (Green Peace)
Бях един от 50 000-те призовани за военнослужещи американци, които се противопоставяха на войната във Виетнам и които избягаха на север в Канада между 1965 и 1973 г. Малко след това се запознах с активисти за мир като Хънтър и семейство Стоу. Ванкувър беше еклектичен град. Китайските и японските общности процъфтяваха с будистките си храмове и тибетските медитационни центрове, кафенетата за „бийт“ поезия и радикалната мрежа от екоземеделци, естествоизпитатели и природозащитници.
Джим и Мари Болен отиват във Ванкувър, за да избегнат военната служба на синовете си Ланс и Пол. Джим от Западен Бронкс, Ню Йорк, се присъединява към американския флот и подобно на Метклаф вижда Япония след бомбардировките. Той среща Мари – природна илюстраторка, член на клуб „Сиера“; на квакерско събиране в Пенсилвания. Във Ванкувър те се присъединяват към клуб „Сиера“, запознават се със семейство Стоу и стават добри приятели.
В работническия квартал на Източен Ванкувър 22-годишният Бил Дарнел организира „Каравана на екологията“, която обикaля провинцията. Когато правителството предлага построяването на магистрала, която да минава през плажната ивица на Ванкувър, Дарнел помага в организацията на протести заедно със семейство Стоу, семейство Хънтър и други, които блокират булдозерите и възпират проекта. С тази кампания природозащитниците във Ванкувър откриват най-голямото вдъхновение за всеки социален визионер: те могат да печелят.
Едно събитие обединява всички тези хора. През 1969 г. САЩ обявяват 5-мегатонният тест на термоядрена бомба с кодовото име „Каникан“, насрочено за 1971 г. на отдалечения остров Амчитка, на 4000 километра северозападно от Ванкувър, през Аляския залив, измежду Алеутските острови. Островът в този момент е федерално убежище за 131 вида морски птици на САЩ. По-ранен, по-малък тест е предизвикал 6,9 по скалата на Рихтер и избива дивата природа по целия остров. А тестът „Каникан“ е щял да бъде пет пъти по-мощен.
Боб Хънтър пише рубрика за рисковете като предполага, че експлозията би могла да причини цунами, което може да затрупа Западна Канада. Той създава и постер, предназначен са демонстрация на границата между САЩ и Канада, който гласи „НЕ ПРАВЕТЕ ВЪЛНА“. На протеста той се срещна лично с Ървинг Стоу, който предлага да се създаде гражданска група, която да спре бомбата. Стоу се обажда на Дино Бърмингам, „Гласът на жените“, семейство Меткалф и семейство Болен. Хънтър се свързва и с радикалните активисти Род Марининг и Пол Уотсън. Те сформират специална група, която технически е към комитета на клуб „Сиера“, и я наричат комитет „Не правете вълна“.
Групата обаче все още няма план.
Джим и Мари били запознати с историята на протестния кораб на квакерите от 1958 г. – „Златното правило“, който плавал от Калифорния до ядрения полигон на остров Еневетак във Филипинско море. Бреговата охрана на САЩ хваща кораба и арестува капитана Алберт Бигалоу, но се появяват снимки на кораба по целия свят, вдъхновявайки пацифистките движения. Една сутрин, докато пиела кафе, Мари казва на съпруга си: „Просто трябва да отплаваме с кораб до Аляска.“
Същия ден репортер на „Ванкувър Сън“ се обажда и пита какво планира клубът „Сиера“, за да спре ядрения тест. Хванат неподготвен, Болен заявява: „Надяваме се да отплаваме с кораб до Амчитка, за да предотвратим бомбата“. Медията „Сън“ публикува историята на следващия ден и изведнъж комитетът „Не правете вълна“ се сдобива с план.
Комитетът се среща в Унитарната църква, за да обсъди тази идея и да обмисли как биха намерили кораб и капитан, готови да предприемат пътуването. Когато срещата приключва, Ървинг Стоу прави знак „V“ и казва „Мир“. Бил Дарнел отговоря тихо по същия непринуден начин: „Направи го зелен мир“.
Понятието „зелен мир“ изразява сливането на движенията за мир и екология и остава в съзнанието на всички. Когато Лил Д‘Еизъм, 71-годишната изпълнителна директорка на „Гласът на Жените“ – Британска Колумбия, пише изследователската статия „Ядрените тестове при Алеутите“, комитетът я публикува под знака на „Зелен мир“, първата брошура на „Грийнпийс“.
Бившият офицер от флота Джим Болен обиколя брега, търсейки кораб. В доковете на река Фрейзър той се среща с 60-годишния капитан Джон Кормак, който притежава 80-футов рибарски кораб „Филъс Кормак“, кръстен на съпругата му. Идеята да прекара кораба си през коварния Аляски залив през сезона на есенните бури не го смущава. Той се съгласява да поеме курса.
Когато клубът „Сиера“ отхвърля идеята за кампанията, комитетът „Не правете вълна“ продължава самостоятелно, включен като организация с нестопанска цел и се подготвя да пусне в открито море 80-футовия рибарски кораб, за който капитан Кормак се съгласява, че може да бъде прекръстен на „Грийнпийс“ за пътешествието.
Ървинг Стоу се обажда на приятелката си пацифистка Джоан Баез, за да организира благотворителен концерт за финансиране на кампанията. Баез не може да присъства, но запознава Стоу с Джони Мичъл, която се съгласява да доведе и изгряващата звезда Джеймс Тейлър със себе си. Към тях се присъединяват също легендата на пацифистката музика Фил Окс и популярната канадска група Чилиуак. През октомври 1970 г. събитието събира 17 000 долара, които са достатъчни за кораба и някои други основни разходи.
„Грийнпийс“ възниква спонтанно покрай социалните вълнения през 60-те години – гражданските права, правата на жените, правата на коренното население, правата на работниците, пацифизма и растящата загриженост за природата и екологията. След първата си кампания комитетът „Не правете вълна“ приема името, което така перфектно изразява нововъзникналото движение: фондация „Грийнпийс“.
Публикацията е по повод 50 години от създаването на „Грийнпийс“.
