Истории за водата: Река Марица през погледа на биолога Борислав Борисов

„Всичко, което някога е било благословено от разливането на Марица, сега не съществува“. Думите са на Борислав Борисов – биолог, орнитолог и експерт с дългогодишни наблюдения върху биоразнообразието в Маришкия речен басейн. В биографията си той има повече от 15 експедиции с лодка по Марица за изследване на орнитофауната по реката, както и 18 години стаж в РИОСВ – Хасково. Работил е по проекти в няколко европейски държави. Потърсихме го във връзка с новия ни доклад – „Неутолимата жажда на енергетиката“, според който продължаващото използване на въглища в енергетиката в бъдеще ще допринесе за недостига на вода в Източномаришкия воден басейн. Поканихме го на кафе, а той с неприкрита страст ни разказа за реката и живота около нея – такива, каквито са били преди въглищните централи. Прочетете неговата история за премахването на меандрите по Марица, разрушителния добив на пясък, загубата на блатното кокиче и всички проблеми, които човешката намеса носи със себе си.

Премахването на плодородните меандри

Проблемите започват през 50-те години на миналия век, когато всички меандри на Марица са орязани и тя се дигира. При това дигиране се увеличава ерозионната способност на реката, коритото се вкопава все повече и повече, което носи много негативни последствия. Едно от тях е падане на подпочвената влага – вижда се много ясно в кладенците на хората, които живеят в селата около река Марица. Ако навремето са добивали вода от дълбочина 2-3 метра от повърхността, сега добиват от 10, дори 12 метра. Всичко това води и до огромна загуба на биоразнообразие.

Премахването на меандрите има и друг много голям негативен ефект – повишава риска от наводнения. Меандрите са депа за вода, с тях дължината на речния участък се увеличава многократно. Те са като буфер, който поема големите води при наводнение. Ако сега водата прехвърли или скъса дигата, тя няма къде да се съхрани, излиза и създава проблеми.

Днес са останали буквално броящи се на пръсти меандри на Марица. Такъв стар меандър е Злато поле – той е „запазен“, защото е бил за баластра и от него са добивали пясък. Той е най-големият запазен меандър и най-голямата влажна зона в Южна България на Марица. Частично запазени има на Поповица, на Симеоновград, пак по същата причина.

Разрушителният добив на пясък

Добиването на пясък е още едно допълнително утежняващо състоянието на реката обстоятелство. По-рано от Скобелевския мост до излизането на Марица от България имаше 140 действащи баластриери. Счита се, че за една голяма част от презастроеното ни Черноморие е използван пясък от Марица. А това вкопава коритото все по-дълбоко и по-дълбоко – реката дърпа пясък от другаде и възстановява мястото, откъдето е взет пясък. В един момент вече няма откъде да вземе.

Това може много ясно да се види по старите дървета – видове, които би трябвало да си мият корените във водата от т.нар. крайречни гори, сега са на повече от 2-3 метра от нивото на реката. Много от тях са загинали, защото условията не са подходящи. Това рефлектира върху крайречните гори. Остатък от такава се намира в защитена местност „Нощувка на малък корморан“ до Димитровград – нарича се така, защото всяка зима по време на миграцията местността се превръща в място за отдих на малки корморани, които са защитен вид.

Животът преди дигите

Пролетните разливания на реката са оставили след себе си наноси, които са изключително плодородни – т.нар. мелишка земя, мелик, речница. Сам помня как в този район минаваха влакови композиции със зеленчуци. Имаше глуха линия до Димитровград и такава до село Крум, на които поставяха вагони и ги пълнеха с продукция. Целият този заливен район през лятото е бил в зеленчукови градини, т.нар. бахчи, които са раждали страхотна реколта. Заливната земя е една от най-плодородните – обновява се всяка година.

Аз съм отраснал в село Крум, майка ми е от там, и съм имал възможност да разговарям с много стари хора за това каква е била реката преди дигирането, да направя сравнение с това, което е сега. Казвали са ми, че при разливане реката е била толкова голяма, че са си връзвали каиците (каик – малка лодка) на ж.п. линията, която е на 250 метра от реката. През 50-те години пък е имало навлизане на есетрови риби през летните месеци. Били са по над 2 метра и от тях са вадили по една кофа хайвер. Сега нищо от това не може да се случи.

Дядо ми пък е разказвал как през тежки зими цялата река е замръзвала и за да ходят на пазар в Димитровград, са минавали с волските коли по леда, като са минавали да го накълцат предварително отгоре, за да не се пързаля. Това е било в началото на миналия век. Сега няма нито толкова вода, нито такива зими. Което е доказателство, че нещата отиват все по на зле и по-зле – няма нормален, умерен климат с топли лета и студени зими.

Изчезването на блатното кокиче

Навремето по тия чаири (чаир – ливада, пасище) всичко е побелявало от блатно кокиче – застрашен вид, стратегически за производство на нивалин. За съжаление, това блатно кокиче е останало на места, които се броят на пръстите на едната ръка – например около Свиленград и Любимец. А някога тук по селата е имало толкова голямо находище, че на 24 май са си украсявали с него цялото училище и са правили букети за учителите.

Всъщност, преди години имаше един канал между Крум и Ябълково, където все още се беше запазило едно находище, но той остана под насипите на магистралата. Благодарение на един проект на община Димитровград за Злато поле и с помощта на доцент д-р Жеко Жеков от Пловдивския университет успяхме на няколко курса да преместим доста луковици и имаше 100% прихващане. За съжаление, не успяхме да извадим всичко.

Бялата водна лилия също я е имало преди корекциите по реката. Беше останала само в старото корито на реката при Поповица, от там в агробиологична станция до Хасково, а преди години я реинтродуцирахме отново в Злато поле и се развива прекрасно.

16 защитени местности за 18 години

За тези 18 години в РИОСВ с мое участие бяха обявени 16 нови защитени местности – почти по една за всяка година. Процедурата е трудна, събира се цялата документация за собствености, парцели. Водят се комисии в лесничействата, когато става дума за горски терени. Преплитаха се много интереси – дървосекачески, руднични, добивни… Вършех всичко с голям кеф, защото вярвах, че правя нещо полезно.

Мнението ми е, че всяко изкуствено нещо, направено от хората, не си е на мястото. Затова се опитах да оставя нещо след себе си. Тези местности ще съществуват и биологичното разнообразие в тях ще бъде запазено и след мен, когато отдавна няма да ме има.

Екипът на „Грийнпийс“ – България изказва искрени благодарности на Борислав Борисов за споделената история!