Добив на нефт и газ в Черно море: технологични предизвикателства и рискове за безопасността

Сондажният кораб Noble Globetrotter I пристига в Черно море, за да извърши два проучвателни сондажа за нефт и газ в блок „Хан Аспарух“ в български води. Това е поредният опит на международните корпорации OMV и NewMed Energy да открият залежи след няколко неуспешни проби през последното десетилетие. Българското правителство заяви интерес да се включи в проекта с 10% дял, но няма информация дали това се е случило и при какви условия. 

Какво обаче представлява добивът на нефт и газ в морето, или т.нар. офшорен добив? Обръщаме внимание на технологичните предизвикателства и рисковете за безопасността – както на работниците, така и на крайбрежните общности, морските екосистеми и икономиката. 

Черно море заслужава специално внимание, когато става дума за офшорен добив на нефт и газ. Суровите условия в открити води създават едни от най-предизвикателните и рискови места за работа. Освен екстремните метеорологични условия, самите платформи пораждат допълнителни рискове – с оборудване, което работи под високо налягане, и сложни системи, при които няма място за грешки. 

При офшорните проекти, в сравнение с тези на сушата, има специфични рискове: отдалеченост, тежки условия за експлоатация и интензивен натиск върху оборудването. Когато нещо се обърка, достъпът е труден, реакцията е бавна и последствията могат да ескалират бързо. Тези последствия не се ограничават само до безопасността, а носят и огромни финансови разходи и дълготрайни екологични щети. 

Високо налягане

Един от факторите, които правят операциите в открити води толкова рискови, е екстремното налягане на морското дъно. Дълбочината на Черно море достига максимум 2212 м, а в находището Хан Аспарух – около 2000 м. Това означава, че на дълбочината на подводния газов кладенец налягането може да достигне 200 бара. За сравнение, това е близо 100 пъти повече от налягането в автомобилна гума.

Управлението на това налягане е едно от най-големите предизвикателства пред индустрията. Основната предпазна мярка е т. нар. предпазен превентор – специален механизъм за предотвратяване на безконтролни течове. Той се намира на морското дъно и запечатва сондажа, ако нещо се обърка. Този уред обаче е механична система и дори малка неизправност на вентил или уплътнение може да предизвика неконтролирано изпускане.

Експлозията на нефтената платформа Deepwater Horizon през 2010 г. показа колко опустошителни последствия може да има подобна неизправност. Бедствието не беше следствие само от техническа повреда, а и от човешка грешка и лоши решения. Резултатът: 11 загинали работници, разлив на петрол в Мексиканския залив в продължение на месеци и над 65 милиарда долара щети за компанията BP. Този пример показва, че когато екстремното налягане се комбинира със слаби предпазни мерки или забавени решения, една техническа повреда може да ескалира до екологична и икономическа катастрофа. 

Високото налягане е един от най-сериозните рискове в открито море, но далеч не е единственият дори когато сондажът е под контрол. 

Корозията

Самата инфраструктура е постоянно подложена на атаки: от солената вода, от налягането и хода на времето. Тук се намесват корозията и повредите на оборудването.

Условията, при които работят офшорните платформи, са едни от най-суровите за материалите въобще: солената вода, голямото налягане и високите температури в комбинация ускоряват износването и корозията много повече, отколкото на сушата. Тръбопроводите и подводните кладенци са особено уязвими. Напуканите заварки, износените покрития и дори малките ранни признаци на корозия могат бързо да се превърнат в сериозни структурни слабости и течове, ако не се вземат мерки.

Най-добрата защита срещу корозия е редовната поддръжка. Само че тя струва скъпо и отнема време. Затова операторите, под финансов натиск, често имат стимул да забавят ремонти, да закърпват повреди или да пестят усилия, докато не възникне по-сериозна повреда.
Такъв е примерът с Платформа 7 в румънски води, оперирана от компанията OMV Petrom. Снимки, предоставени на „Грийнпийс“ – Румъния от анонимен източник, разкриват окаяното ѝ състояние. Стълбовете са силно повредени, с пукнатини и обширни корозирали повърхности.

Когато възникне повреда, последствията са сериозни. Течове, разливи, непланирани спирания на работата и скъпи ремонти. Това обаче не е просто технически проблем. Когато операторите приоритизират намаляването на разходите пред безопасността, те прехвърлят риска върху крайбрежните общности и околната среда. 

Факт е, че корозията е причина за 25% от всички повреди по нефтени и газови тръбопроводи в световен мащаб. Това включва както офшорни, така и наземни тръбопроводи.

Колко надеждна е технологията?

Щом повредите в оборудването и корозията са толкова големи рискове, как операторите убеждават правителствата и местните общности да им позволят да дупчат морското дъно? Те посочват технологиите, особено системите за откриване на течове, като доказателство, че могат да държат всичко под контрол. 

Компаниите разчитат на системите за откриване на течове като гаранция за безопасността на офшорните операции. Тези системи включват наблюдение на налягането, проверка на баланса на потока, акустични сензори, които могат да „слушат“ за течове, и дори оптични кабели, опънати покрай тръбопроводи, за да откриват промени в температурите или вибрациите.

Индустрията на изкопаемите горива рекламира тези технологии като безпроблемни решения. Операторите обещават непрекъснато наблюдение, незабавен сигнал за проблем и бърза реакция. Идеята е, че ако нещо се обърка, то ще бъде засечено веднага. На хартия това звучи като гаранция за безопасност. Реалността обаче е много различна. Системите за откриване на течове имат определени недостатъци и те са съществени.

Тези системи често се затрудняват с по-малки течове. Всяка загуба, по-малка от 1% от общия поток, може да се изплъзне и да остане незабелязана. На големи офшорни платформи това може да означава огромни течове, преди някой да осъзнае, че има проблем. 

Друг недостатък са фалшивите аларми. Акустичните и базирани на газовия поток системи са много чувствителни към фонов шум, промени в температурата или колебания в налягането. Ако алармите се задействат твърде често, без ясна причина, операторите започват да ги игнорират. Тогава истинските течове остават незасечени.

Ярък пример е течът в находището „Елгин“ в Северно море през 2012 г. Изтичането на газ под високо налягане продължава 51 дни, въпреки сложните системи за мониторинг.  Налага се евакуацията на стотици работници, а щетите са за общо близо 1,7 милиарда евро. 

Това изтичане не е овладяно бързо. То показа, че технологиите сами по себе си не могат да предотвратят бедствие, ако реакцията е бавна или неадекватна. Откриването на течове е ефективно само когато зад него стоят адекватни решенията и ефективни процедури. Ако се задейства аларма, но операторът не действа незабавно, резултатът може да бъде също толкова катастрофален, колкото ако системата се провали изцяло. 

Заплахите пред Черно море

Черно море е особено уязвимо в сравнение с откритите океани. То е полузатворен басейн с много ограничен обмен на вода през Босфора. Това означава, че замърсителите, включително петрол, не се разпръскват или разреждат бързо, а се задържат с месеци, дори години.

Друго предизвикателство е, че регионалният капацитет за реакция е слаб. За разлика от Северно море или Мексиканския залив, където съществуват съвместни системи за реакция, в Черно море няма силно трансгранично сътрудничество или усъвършенствана инфраструктура за реакция при разливи.

Това създава рискове, които са не само екологични, но и икономически и политически. Голям разлив в българските води не би се ограничил до националните граници. Той може да достигне Румъния, Турция, Украйна и дори отвъд, като засегне рибарството, туризма и крайбрежния поминък в множество страни. 

Уникалната география на Черно море и слабият институционален капацитет означават, че всяка техническа повреда тук би донесла много по-големи дългосрочни последици.

За Черно море големият въпрос е отчетността. Операторите дължат прозрачна и пълна информация за мерките срещу корозия. Има ли възможност независими експерти да проверят целостта на техните системи? Правителствата следва да обяснят какъв капацитет за реакция в открито море имат всъщност, как ще си сътрудничат със съседните държави при евентуален разлив и кой би платил в крайна сметка: операторът, застрахователите, данъкоплатците? 

Добивът на нефт и газ в открити води носи разнообразни рискове – от екстремно налягане и корозия до ограниченията на системите за откриване на течове. Тези рискове не са хипотетични – случаят с Елгин и бедствия като екокатастрофата в Мексиканския залив напомнят, че проблемите възникват дори когато технологиите са напреднали и обещанията са силни.

В крайна сметка онези, които плащат най-голямата цена, не са операторите, а местните общности, които зависят от чистата вода, риболова и туризма. Добивът на изкопаеми горива в открити води прехвърля рисковете от компаниите към хората и природата. Ето защо по-строгият надзор, превенцията и прозрачността не са пожелателни, а ключови. В Черно море всеки потенциален проблем носи последствия, които са твърде големи, твърде дълготрайни и твърде скъпи за региона.